Припаднала от смях

Очарована и зашеметена! Това са най-точните думи, които ме описват след като изгледах постановката на студентите от НБУ, "33 припадъка". Не можех да повярвам, че колеги, две, три години по-големи от мен изиграха постановката перфектно, като истински професионалисти. Но защо като? За мен те бяха такива, макар и само с университетски стаж в театралното изкуство. Да си призная, ако не бях записала курса по актьорско майсторство, може би нямаше дори и да си помисля да посетя студентска постановка в театъра на НБУ. Свързвах театъра на университета в коледните прартита на департамент Масови комуникации, но не и с изкуство. Оказа се, че аз съм била в заблуда. Нов Български има страхотни преподаватели в департамент Театър и страхотни студенти.
Ще ви запозная с формалната информация на постановката,a после ще опиша подробно впечатленията си от това пленяващо събитие. "33 припадъка" е постановка по А.П. Чехов. Режисьор на спектакъла е преподавателката от Нов Български Университет, доц. Ева Волицер. Сценограф е Ирина Магдалинова, а за анимацията отговаря Николай Иванов. Не на последно място искам да отбележа чудеските, млади и талантливи студенти, без които постановката нямаше да съществува и да бележи такива главозамайващи успехи. Ето ги и тях - Георги Георгиев, ИвелинаИлиева, Марин Маринов, Атанас Монов, Яна Галинова,Мирослав Филков, Асен Караниколов, Борис Вълков, Силвана Василева, Мира Фидьова.
Koмедиите в спектакъла "33 припадъка" са три - Мечка, Предложение и Юбилей. Три чудесно подбрани и  забавни, каращи публиката да се смее непрестанно.   И в трите малки комедии хуморът, иронията и сатирата към персонажите и ситуациите е бляскав.  Основният спор, който героите на Чехов страстно водят е за качествата  на мъжа и  жената, за ниви, имоти и кучета, настойчиво и хитро се опитват да измъкнат дребни облаги,  заместват  истинските  с мними  ценности, напълно забравили, че житейското време изтича, че човешката близост е по ценна от техния  инат, че  копнежът  за близост, която им се изплъзва ги разболява. Те буквално припадат  и въпреки това почти до края не отстъпват от  мизерните си мании за собствена стойност и криворазбрана гордост.Спектакълът кара и нас, публиката да се замислим кое е важно в живота, какви ценности ръководят живота ни и кои са важните неща в него. Завладяващ сюжет, докосващ душите и сърцата ни.
Първата комедия е Мечката. В нея красивата вдовицата Попова и стройният, хубавец помешчикът Смирнов се срещат в къщата на дамата. Сблъскват се в забавен, но ожесточен спор за любовта. Кой е по-верен и постоянен – мъжът или жената. Диалогът е динамичен и смешен. В увлечението си за надмощие един над друг те се предизвикват на дуел, но не с фатален край. Както всички комедии, така и тази завършва с щастлив край. Двамата герой след всички спорове се влюбват и с шеметно колебание напред- назад предизвикано от горещото привличане един към друг се събират.
В комедията Предложение на преден план излизат гордостта, инатът и копнежът за истинка любов,която не е обвита в материалност. Героите ни разсмиват с дребнавите страсти. Наталия Степановна и г-н Ломов, които вместо да намерят общ език и път, страстно спорят за собственост на ниви и качества на ловни кучета. Диалогът, които водят е остър, карат се постоянно. Героите са забравили, не нивите и кучетата са най-важното нещо в живота. Не осъзнават, че житейското време изтича, че човешката близост и добрите отношения са много по ценна от техния инат. Копнежът за близост, който изпитват, им се изплъзва и дори ги разболява. Наталия и Ломов буквално припадат, Ломов се чувства зле и въпреки това почти до края не отстъпват от мизерните си мании за собствена стойност и криворазбрана гордост.
Като че ли Юбилей е най –смешната и сатирична малка комедия, която към финала наистина ни накара да припаднем от стола си от смях. Гениално написна, с полифонично звучене на музикален квартет. Юбилей има хумористичен поглед към качества като хитрост, угодничеството , aгресивната посредственост, плиткоумие и мистификациите. Героите със страст играят през цялото време и за мен тази комедия е бляскав финал на целия спектакъл.

Доц. Ева Волицер успява да изгради забавна  и динамична  постановка, в която младите актьори въздействат  със хумора и  умението си да коментират абсурдността на персонажите си. Спектакълът  предизвиква  бурен смях, но  и съчувствие към ограниченото и мизерно съществуване.  Гениалността на великия драматург Чехов, изключително съвременното звучене на  текста , непресекващия  хумор , както и  заразителната игра на младите актьори  създават спектакъл с днешен пулс и ритъм.  Не случайно режисьорът избира  джаз  за музикалното звучене в спектакъла.Като за финал ис
крено и най-сърдечно ви препоръчвам да гледате спектакъла "33 припадъка". Невероятна игра, сюжет, които отразява съвременното положение на повечето хора и незабравими емоции, които ще изпитате докато гледате.

Предполагам знаете или поне сте чували що е то маркетинг. Нека разясня за незнаещите и припомня за знаещите-наука за пазара, която обхваща реалните и потенциални клиенти, за да покаже и продаде стоката или услугата. Маркетингът не би бил успешен без елементите си,

а те са 4-те "P"- Produkt(продукт), Price(цена), Place(място) и Promotion (промоция).Елементите на живота в България, който ни заобикаля, са почти същите, четири са и първата им буква е П.

Пари, политика, преход и протест!

Годината е 1989. Не съм била родена, а всичко, което знам е от статии, снимки, разкази от родители и роднини, интернет и книги. Разбира се, версиите и мненията са различни, снимките също, интернет не е най-добрият източник, а книгите са писани от хора с различни политически ориентации. Но последователността на четирите П-та е същата. Парите управляват политиката и политиците, сменят властта, оттам настъпва преход, който пък води до протест. Дали през 1989 или 2013, разлика в положението няма. Сюрреалистичната,

мръсната, смешната и отблъскваща картина е една и съща. В прикачените снимки ясно се очертава всичко изброено до тук и четирите елемента на българският "свят".

 

Възторг, надежда, край на диктатурата, демокрация! Ура! Снимка номер едно е черно-бяла и не защото не е имало цветни камери, а у хората освен надеждата, огромно място в сърцата им е заела несигурността, от предстоящото и новото. Това е първият митинг от 18

ноември 1989г пред храма "Св. Александър Невски". Тълпите се множат, виковете кънтят из цяла София. Главите на хората са като килим, постлан върху комунизма, потъпквайки го. Дали е за добро или не-мнения колкото щеш. Лицата на хората показват копнеж и в същото време

страх. Копнежът е белият цвят, страхът е ясен-черното. Протестите от 1989 г. са емблематични в историята на България, емблематични са и снимки като тази. За хората, които са преживели прехода, снимката оживява и си спомнят тътена от човешки викове искащи промяна. Когато

аз се взирам в нея, виждам повече чувства като тъга, страх, гняв и озлобление. За това мое мнение влияят тъмните цветове, посивелите лица и тълпата, показваща омраза към сърцето на държавата - БКП и другаря Живков.

Втора снимка. Отново черно-бяла, отново изобразяваща мрачното настроение на вече "новите" българи на прехода. Годината е 1991г., 1 февруари, късна зима, либерализиране на цените. Опашката пред бакалията е голяма, хората са нетърпеливи, защото желаят възможно най-

бързо да си купят хляб, два, три и повече. В центъра на изображението е жена, обвита в бяло, заешко палто и носеща 4 хляба. Късметлийка, вече спокойно може да се прибере и да нахрани семейството си. Отличава се не само, защото е в бяло и носи хляб. Само тя

е усмихната, а останалите хора са в тъмни дрехи, намусени, втренчили очи в нея и... със завистлив поглед. Наскоро четох интервю с известен български психолог, който обясни, че завистта е най-често срещаното качество у съвременния българин. Това ясно изпъква и в

снимката от 1991г., която показва една културна промяна. Зимата на 1991 се символизира един кошмар за масата българи. Крият се стоки,

за да могат след либерализацията да се продават на нови, по-високи цени. Хората се редят на огромни опашки за хляб и мляко още от ранни зори, а рафтовете в магазините пустеят.

Ето че идва и 2013г., снимката е цветна, може би HD качество, но положението в страната е същото като през 1989г. Протести, протести и пак протести в продължение на 6 месеца. Избрах снимката със студентите на НАТФИЗ от октомври месец, тази година, защото в нея се

крият ключови послания. Първо това са студенти, в случая бъдещи артисти/актьори, бъдещето на България. Снимката крещи за нещо ново,

истинско и различно от корумпирани политици, високи сметки, скъпи продукти и кражби, публични убийства и пр. Самият артистичен надпис

"ОСТАВКА" показва това неистово желание за свалянето на правителството и промяна. И телата и мислите им искат това, а светлите цветове показват огромната надежда.

 

Трите снимки имат двояка градация- възходяща и низходяща. Първата, от 1989г. изобразява митинг, сваляне на правителството на Тодор Живков, очакване на демокрацията, началото на прехода. Втората е от 1991г.-картинката е малко по-обнадеждаваща, вече присъства и

белият цвят и то в центъра. Последната снимка е най-прясна, показва бъдещето на страната, цветна е, а това показва надеждата за един по-добър свят. Но каква е действителността? Началото на прехода през края на 80-те години на миналия век е факт. Гладът влиза стремглаво в домовете на хората, храната в магазините е дефицит, многобройните опашки за хляб се множат и всичко това поражда завист у хората. Крилатата фраза на Нане "Я не сакам на мене да ми е добре, сакам на Вуте да му е зле" става мото на всеки втори български гражданин. През

2013г. цветна е само снимката, отново има гладуващи, дори са повече. През 1988г. България е била на 25 място в света по стандарт на живот, а днес е едва на 77. Страната е на челни места в класациите за бедност, нераждаемост, смъртност и никоя фигурка от парламента

не прави нищо това да се промени, не правим и самите ние, защото нямаме стимул. Изчезват градове и села от картата ни, а в Чикаго има повече българи, отколкото в Сливен. Престъпността и злобата надделяват над спокойствието и мира. Политиците и престъпниците са в един общ балон, който не се пука вече 23 години. Пари, политика, преход и протест- символи на старото и новото време, превърнало се в културен и художествен акт. Поклон!