Предполагам знаете или поне сте чували що е то маркетинг. Нека разясня за незнаещите и припомня за знаещите-наука за пазара, която обхваща реалните и потенциални клиенти, за да покаже и продаде стоката или услугата. Маркетингът не би бил успешен без елементите си,

а те са 4-те "P"- Produkt(продукт), Price(цена), Place(място) и Promotion (промоция).Елементите на живота в България, който ни заобикаля, са почти същите, четири са и първата им буква е П.

Пари, политика, преход и протест!

Годината е 1989. Не съм била родена, а всичко, което знам е от статии, снимки, разкази от родители и роднини, интернет и книги. Разбира се, версиите и мненията са различни, снимките също, интернет не е най-добрият източник, а книгите са писани от хора с различни политически ориентации. Но последователността на четирите П-та е същата. Парите управляват политиката и политиците, сменят властта, оттам настъпва преход, който пък води до протест. Дали през 1989 или 2013, разлика в положението няма. Сюрреалистичната,

мръсната, смешната и отблъскваща картина е една и съща. В прикачените снимки ясно се очертава всичко изброено до тук и четирите елемента на българският "свят".

 

Възторг, надежда, край на диктатурата, демокрация! Ура! Снимка номер едно е черно-бяла и не защото не е имало цветни камери, а у хората освен надеждата, огромно място в сърцата им е заела несигурността, от предстоящото и новото. Това е първият митинг от 18

ноември 1989г пред храма "Св. Александър Невски". Тълпите се множат, виковете кънтят из цяла София. Главите на хората са като килим, постлан върху комунизма, потъпквайки го. Дали е за добро или не-мнения колкото щеш. Лицата на хората показват копнеж и в същото време

страх. Копнежът е белият цвят, страхът е ясен-черното. Протестите от 1989 г. са емблематични в историята на България, емблематични са и снимки като тази. За хората, които са преживели прехода, снимката оживява и си спомнят тътена от човешки викове искащи промяна. Когато

аз се взирам в нея, виждам повече чувства като тъга, страх, гняв и озлобление. За това мое мнение влияят тъмните цветове, посивелите лица и тълпата, показваща омраза към сърцето на държавата - БКП и другаря Живков.

Втора снимка. Отново черно-бяла, отново изобразяваща мрачното настроение на вече "новите" българи на прехода. Годината е 1991г., 1 февруари, късна зима, либерализиране на цените. Опашката пред бакалията е голяма, хората са нетърпеливи, защото желаят възможно най-

бързо да си купят хляб, два, три и повече. В центъра на изображението е жена, обвита в бяло, заешко палто и носеща 4 хляба. Късметлийка, вече спокойно може да се прибере и да нахрани семейството си. Отличава се не само, защото е в бяло и носи хляб. Само тя

е усмихната, а останалите хора са в тъмни дрехи, намусени, втренчили очи в нея и... със завистлив поглед. Наскоро четох интервю с известен български психолог, който обясни, че завистта е най-често срещаното качество у съвременния българин. Това ясно изпъква и в

снимката от 1991г., която показва една културна промяна. Зимата на 1991 се символизира един кошмар за масата българи. Крият се стоки,

за да могат след либерализацията да се продават на нови, по-високи цени. Хората се редят на огромни опашки за хляб и мляко още от ранни зори, а рафтовете в магазините пустеят.

Ето че идва и 2013г., снимката е цветна, може би HD качество, но положението в страната е същото като през 1989г. Протести, протести и пак протести в продължение на 6 месеца. Избрах снимката със студентите на НАТФИЗ от октомври месец, тази година, защото в нея се

крият ключови послания. Първо това са студенти, в случая бъдещи артисти/актьори, бъдещето на България. Снимката крещи за нещо ново,

истинско и различно от корумпирани политици, високи сметки, скъпи продукти и кражби, публични убийства и пр. Самият артистичен надпис

"ОСТАВКА" показва това неистово желание за свалянето на правителството и промяна. И телата и мислите им искат това, а светлите цветове показват огромната надежда.

 

Трите снимки имат двояка градация- възходяща и низходяща. Първата, от 1989г. изобразява митинг, сваляне на правителството на Тодор Живков, очакване на демокрацията, началото на прехода. Втората е от 1991г.-картинката е малко по-обнадеждаваща, вече присъства и

белият цвят и то в центъра. Последната снимка е най-прясна, показва бъдещето на страната, цветна е, а това показва надеждата за един по-добър свят. Но каква е действителността? Началото на прехода през края на 80-те години на миналия век е факт. Гладът влиза стремглаво в домовете на хората, храната в магазините е дефицит, многобройните опашки за хляб се множат и всичко това поражда завист у хората. Крилатата фраза на Нане "Я не сакам на мене да ми е добре, сакам на Вуте да му е зле" става мото на всеки втори български гражданин. През

2013г. цветна е само снимката, отново има гладуващи, дори са повече. През 1988г. България е била на 25 място в света по стандарт на живот, а днес е едва на 77. Страната е на челни места в класациите за бедност, нераждаемост, смъртност и никоя фигурка от парламента

не прави нищо това да се промени, не правим и самите ние, защото нямаме стимул. Изчезват градове и села от картата ни, а в Чикаго има повече българи, отколкото в Сливен. Престъпността и злобата надделяват над спокойствието и мира. Политиците и престъпниците са в един общ балон, който не се пука вече 23 години. Пари, политика, преход и протест- символи на старото и новото време, превърнало се в културен и художествен акт. Поклон!